© Plovdiv24.bg

Тогава те си мислеха, че не локомотивският дух е важен, а Илиев - без него нямало да има и локомотивски дух. Един куршум сложи край на всичко. Тогава това самочувствие ли е било или нещо друго. Възможно ли е с куршум да изтриеш историята, традицията, а и клубната смелост. Оказа се, че оново нещо тогава, всъщност, е било едно нищо. Никой не мислеше така, защото Локо беше шампион, а локомотивският дух се зареждаше от акумулаторите на ВИС. След още няколко години перипетии днес Локо е в ръцете на Сдружение.

И Ботев се управлява от Сдружение. Историята е почти същата, но без огнестрелно оръжие. Там духът беше депозиран в една банка и остава да видим дали и той е фалирал. Все пак Ботев стана на 103 години. Нито един футболен клуб у нас не е стигал подобна възраст.

Ботевистите пишат днес по форумите как са горещи душите им и как ще бранят със зъби и нокти идеалите на своя патрон. 

Комюникетата от двете тренировъчни бази са оптимистични - правят нови отбори, харесали този, харесали онзи, дори Марио Баслер тръгнал да става треньор на Лаута, но се отказал - типичните летни трансферни истории. Изчислиха и средната възраст на новия Ботев - 22 години, а на Локо е 25.

И всичко това е в ръцете на две Сдружения. Притеснително е дали тези хора, сдружени по клубен цвят, могат да свършат онова, за което се сдружиха. Съмнително е дали с такава лекота биха се отърсили от запалянковското си амплоа, за да изглеждат солидни ръководители на футболни клубове. 

Сега обаче тези опасения не са толкова важни. Запалянкото е важен - той търси порутеното си самочувствие. Ако то е останало полепнало по колата на Георги Илиев или все още дреме в банков сейф, и двете Сдружения са обречени.

И носталгията няма да ни свърши никаква работа. С футбола се случи същото, както и с журналистиката - романтичното време отмина. Всичко беше сменено, демонтирано, подменено, но цветовете останаха - Ботев е жълто-черен, а Локо - черно-бял. Да, играчите бяха нашите богове, сега са гастрольори - отбиват се за два-три месеца и си тръгват, преди да ги опознаем. Но младите хора днес не познават друг Ботев и друг Локомотив, а само тези, които са без титли, без пари и без стадиони. Това е и тяхното спасение - могат само да ги обичат.

Дали аз съм запалянко? Само дотам, където усещам, че някаква група е приватизирала духа на футбола. Така е с нашите отбори - някакви агитки определят как да обичаме и колко да обичаме.Те се бият от името на всички ботевисти, локомотивци, левскари. Затова съм запалянко до тук.

Ще остана запалянко, ако Ботев не играе на тренировъчната си база, а Локомотив на напукания си стадион. Дали е приемливо, ако ботевист не може да посочи къде е домът на неговото самочувствие.